Симона Атанасова, учител по Български език и литература
Народната мъдрост е запечатала в словесния фолклор редица съвети за това как да се отнасяме към собствения си език. „Мерим“ си думите кога, пред кого, как говорим, защото знаем, че казаната дума е „хвърлен камък“ и не можем да я върнем обратно. Помним приказката за мечката и дърваря и внимаваме да не нараняваме хората с думите си.
Всяка наука и умение в Монтесори класната стая се въвежда от самото начало на нейното развитие. Защото „В начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.“ (Йоан 1:1). Учителите и учениците изследват еволюцията на думите, езиците, културите, за да преминат отново през целия път, който човечеството е извървяло, за да стигне до днешния етап. Преминавайки през етапите на развитието на езика ни, учениците сами стигат да извода Как се пише тази дума и сами отговарят на един по-важен въпрос: Защо се пише така тази дума.
А какъв е езикът ни днес?
Често чуваме възрастните до коментират езика на младите с неприязън. Изненадваме се колко много чуждици са навлезли в езика ни и в речта на децата ни. Сякаш се е случило миналото лято, вчера, за една вечер. Рязко, изненадващо. Как са се промъкнали тези чужди думи, тези разговорни изрази, тези груби обиди под носа ни?
Всъщност ние сами ги поканихме и като всеки гост, ако е добронамерен и любезен, ще поостане, но ако е груб и неучтив, ще го изпъдим. Езикът е необятна вселена – той винаги е отворен за още думи, нови словосъчетания. Езикът е жив организъм и като такъв, той се развива. Ние не можем да му се сърдим, защото ние сме носителите на този език – от нас зависи кои думи ще поканим и кои ще изпъдим. Нашият собствен активен речник диктува правилата. Всяка година в езика на навлизат нови, модерни думи. Според езиковедите езика ни за последните 20 години са навлезли 2700 нови думи. Никой не споменава колко от тях са били използвани за кратко и после са отпаднали от активния речник. А питали ли сте се къде изчезват нашите, домашните думи, които са били част от активния речник на българите от миналия век, а от по-миналия? Питали ли сте се защо все по-мъчно учениците четат Вазов?
Пред няколко беше издадена „преведена“ версия на романа „Под игото“. Много се изговори и изписа по темата. Някои родители предпочетоха новата версия за децата си. Много родители все още питат: „Трябва ли детето ми да чете „Под игото“ изобщо? А не може ли да прочете само някои глави от романа?“ – Ето тук идва нашият съзнателен избор като родители и като учители. Това е чудесен пример за нашата свобода с отговорност. Дали да прочета цялото, въпреки че ще е трудно, или да прочета част, защото имам това право. Изборите, които правим, ни определят. Но защо изборът за четене на литература от XIX век ни определя и как? Запознанството с езика на Вазов (или избора да не се запознаем с него) е вододел в развитието на езика и културата ни. Роман като този е безценна енциклопедия за това какъв е бил езикът в края на XIX век. Ползите от това четиво могат да се съберат в дълъг списък, но от изключителна важност е именно езикът, на който е написано. Понякога дори насърчаваме учениците да търсят непознати или остарели думи и сами да ги „превеждат“, търсейки сродни думи. Защото това не е просто роман, а енциклопедия за това какви сме били ние българите, когато България я е нямало, как сме общували – какъв е бил речевият етикет между млади и стари, между наши и чужди. Роман, запечатал етап от развитието на езика ни, във време, в което официалният език не е бил българският, традициите са се спазвали, въпреки че официалните празници не са били нашите, официалната религия не е била нашата. Ако тогава нашите предци са умеели да ценят и пазят езика ни, то от нас се иска, ако не можем да сме по-добри от тях, то поне да бъдем като тях. Защото днес вече сме свободни – и да говорим езика си, и да изповядваме религията си, и да празнуваме празниците си. Свободни сме и да избираме – дали да четем или да не четем.
Следващият път, когато понечите да коригирате чуждиците в езика на детето си, спомнете си Вазовия език – колко чуждици е имало в активния език на Патриарха на българската литература? Колко от тях са ни непознати днес? Чуждиците са резултат от „общуването“ с други култури – с руската, с турската, с френската. Някои от тях са модерни – назовават конкретен феномен/обект/признак – и с изчезването на самия обект, на самото означаемо, изчезва и названието му. Всички ние ежедневно постваме, чекваме, банкираме, принтираме – все дейности/термини, които са неприложими във времето на Възраждането. Но дали след 50 години за хората ще е криндж да си любезен, дали ще е флексване да използваш книжовен език, дали ще е супер лит да се използват чуждици?
За да оценим едно явление е добре да го изучим от самото му начало – от първите прояви през развитието, до затихването му. Така правим и с езика – не съдим и не критикуваме чуждиците, а наблюдаваме неутрално носителите на тез чуждици, обясняваме употребата им, изучаваме развитието им и тайно се надяваме все пак да е мода. Надяваме се, че някой ден ще е модерно да си културен, грамотен, а защо не и любезен.